Татяна Буруджиева пред ПИК и "Ретро": "Величие" ще загуби битката с "Възраждане" и МЕЧ
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Тази седмица правителството се изправи пред две сериозни предизвикателства – вот на недоверие и отказ от подкрепа на част от правителственото мнозинство. Преди да са изминали 100 дни от управлението на правителството – дни на символичен толеранс към новото управление – имаме искане за вот на недоверие. Поводът е смъртта на българина Марин Маринов в Ивицата Газа.
По инициатива на "Възраждане", подкрепена от МЕЧ и "Величие", се иска вот на недоверие за провал във външната политика. ПП-ДБ предварително изразиха позиция, че няма да участват в него, което, от една страна, е логично, защото, ако има нещо по-силно от непоносимостта им към ГЕРБ, това е нетърпимостта им към "Възраждане".
Още повече че по темата на този вот център на дискусията е позицията на България по два-три основни въпроса: войната Русия – Украйна, войната Израел – Палестина и НАТО. А по отношение на всеки от тези проблеми позицията на ПП-ДБ и "Възраждане" е радикално противоположна. Освен това те заявиха, че готвят вот на недоверие по темата "корупция". Тази позиция на ПП-ДБ естествено води до невъзможност да се реализира вотът на недоверие. Актуалността на проблемите, които се дебатират по време на вота на недоверие, е несъмнена. Както е очевидна тяхната важност за позициите на "Възраждане". Така че искането на вот по външната политика е напълно обясним политически ход. Ясна е и очакваната полза от дебата по този вот. Защото относно гласуването едва ли имаше съмнение за това, че вотът няма да мине – без гласовете на ПП-ДБ и/или на „ДПС-Ново начало“ няма как да се съберат 121 гласа, необходими за падането на правителството при гласуване на вот на недоверие.
Тук е моментът да припомня, че вотът на недоверие може да се поиска от опозицията, но може да се поиска и от правителството и тогава говорим за вот на доверие. Защо е важно кой иска вота? В политическия процес вотът на недоверие обичайно се иска, за да се предизвика дискусия по дадена политика. Акцентът тук е върху дискусия, а не върху възможността да падне едно правителство. Така че вотът на недоверие е политически инструмент, който е в полза на възможността опозицията в един парламент да изложи своите позиции и да предложи на гражданите алтернатива на политиката, предлагана от управляващите. И затова виждаме в практиката, че няма вот на недоверие, който да сваля правителство.
Обичайната практика е то да си подава оставката, когато е ясно, че няма подкрепящо мнозинство. При правителствата на малцинствата ситуацията е по-различна. Защото логиката е, че едно правителство на малцинството, нямайки мнозинство, което да го подкрепя, може лесно да бъде свалено от един вот на недоверие. Това е вярно и несъвсем. Логиката на политическия процес налага на всяка партия в управлението да запази мястото си на определяща действията в този процес. Следователно обикновено при загуба на подкрепа правителството подава оставка, вместо да чака да го свали от власт опозицията, давайки ѝ по този начин силата тя да ръководи неговата съдба.
Така че в политическата практика трудно може да срещнем правителства, паднали от власт чрез вот на недоверие – последния пример за такава оставка на правителство видяхме в Германия. Докато искането за вот на доверие се прилага в случай, когато едно правителство иска публично потвърждение за легитимността си чрез гласуване в парламента на подкрепа. Такъв вот на доверие се иска единствено и само при сигурност на наличие на такова мнозинство. И се налага при необходимост от вземане от страна на правителството на кризисно, радикално решение. Този вот дава възможност на правителството да каже на гражданите – ще вземаме трудни решения, които налагат търсене на категорична подкрепа и ако няма такава, не можем повече да носим отговорност за управлението на страната.
Тогава вероятно си задавате въпроса, защо българското правителство не иска вот на доверие, след като му се налага да взема такива радикални решения – не само в полето на външната, но и по отношение на вътрешната политика. Несъмнено ситуацията във всяко отношение е кризисна и всяко решение днес ще се отрази върху живота ни през следващите десетилетия. И парадоксът тук е, че по тези кризисни и радикални решения правителството на практика има доста широко мнозинство. Защото по приоритетите – влизане в еврозоната, войната и подкрепата за Украйна, подкрепа за обща европейска политика по отбраната, Плана за възстановяване, развитието на инфраструктурата и на икономиката – спорът не е в целта или в ценностите, а в персоналните решения. Тази ситуация дава възможност на правителство на малцинството да управлява в относително спокойствие относно подкрепата за конкретните решения. Така че управленската коалиция между ГЕРБ, БСП и ИТН е де юре малцинство, но правителството, излъчено от тази коалиция, има мнозинство, за да управлява.
След разцеплението на ДПС битката между двете части на старата партия се разгаря на терена на властта. Хората на Доган станаха част от мнозинството, което избра правителство на 16 януари 2025 г. Тогава заявиха, че са част от парламентарното мнозинство, без да имат претенции да се реализират техни кадри в изпълнителната власт. Днес те имат радикално различна позиция и са готови да оттеглят своята подкрепа.
Като имаме предвид, че 100-те дни на толерантност към едно ново правителство съществуват основно поради факта, че за този период се очаква правителството да се конструира, включително кадрово, на ключовите нива на властта, за да може да провежда в практиката своята политика и да изпълнява взетите решения. Следователно логично е да предположим, че напрежението е предизвикано именно от персоналните решения и назначения на правителството. Най-вероятната хипотеза е, че хората на Доган са очаквали определен кръг от назначения да бъде направен с тяхното съгласие и това да са хора, на които те имат доверие, че ще застанат категорично на позиции против ДПС-Ново начало и Пеевски. Защото чрез участието си в управляващото мнозинство АПС търсеше не просто закрила, а силата да се бори с основните си опоненти от ДПС-Ново начало. Намеците за създаване на нова партия от Доган говорят, че досега нито на полето на изборите, нито на полето на властта хората на Доган постигат успех.
Независимо какви стари или нови стратегии ще следват АПС и ДПС-Ново начало, правителството има своя хоризонт на подкрепа. За да не се налага да стигнем до нови предсрочни избори.
Що се отнася до останалата част от опозицията, която може да създаде или не проблеми за съществуването на това правителство, те изначално като че ли са се отказали от тази възможност. Непреодолимото противопоставяне на ПП-ДБ и "Възраждане" парира всяка възможност за създаване на мнозинство срещу което и да било решение на правителството. Показателен в това отношение е примерът с вотовете на недоверие.
ПП-ДБ не може по никакъв начин да подкрепи вота, внесен от "Възраждане" поради съвпадение между техните позиции и тези на правителственото мнозинство, докато "Възраждане"не може да подкрепи готвения от ПП-ДБ вот на недоверие по корупцията поради категоричната им позиция за това, че ПП-ДБ са същите като ГЕРБ в това отношение.
Но има нещо ново и това е възможността ситуативното обединение на позициите на "Възраждане", МЕЧ и "Величие" по вота на недоверие да продължи и по-нататък. Което би създало нова ситуация в парламентарната опозиция. Тя ще се раздели на три групи. ПП-ДБ, които имат проблем с това да доказват, че са опозиция, защото не могат да формулират алтернативни политики, а произвеждат като критика. Ситуация, която доведе БСП до електорален колапс, защото една опозиционна партия, която не дава алтернатива, рискува силно. И обединение за конкретни действия на по-радикалните партии, в който процес битката ще е за концентриране на тази част от избирателите и най-вероятно крайният губещ в близка перспектива ще е "Величие". Така тези процеси и битки вътре в парламентарната опозиция се превръщат в един от важните фактори за стабилност на правителството в близка перспектива.
